Маргарита Младенова: Съвременният човек е ФРАНКЕНЩАЙН
"Медея, майка ми" на ТР "Сфумато" е сложен спектакъл. Изисква концентрация, от тази същата, с която те посрещат актьорите преди началото на самото представление. Актрисите се движат в определена траектория на сцената, а публиката нахлува в салона със своя шум на ежедневието. Публиката сякаш не забелязва движенията на актьорите, но те пък вече са се отдали на своето театрално сънуване.
В "Медея, майка ми" човечеството е захвърлено от своя родител. Документалната история на деца, които се превръщат в чудовища, по подобие на своите родители, е покъртителна. Деца се превръщат в родители и продават своите новородени, крадат, проституират, за да бъдат. Детското театрално живеене се смесва със света на Божидар и Теодор - АЗ и НЕ-АЗ, между които има знак за равенство, обединени в едно тяло и разделени от интелектуална другост.
От премиерата на спектакъла в края на миналата година до днес, той се развива и променя. След участието си в МТФ „Варненско лято” през юни, представлението е част от програмата на Международния театрален фестивал "Сцена на кръстопът" в Пловдив (11 септември, 19.00 часа, Дом на културата "Борис Христов")
За същността на спектакъла, за неговата драматургия и творческите провокации на ТР "Сфумато", разговаряме с Маргарита Младенова, която заедно с Иван Добчев режисира "Медея, майка ми."
- "Медея, майка ми" представлява част от едно по-дълго театрално пътешествие-изследване, бихте споделили посоките му? Как се случи драматургията на спектакъла и къде се пресичат документалното с хоризонта на въображението?
С Иван сме заедно от самото начало на формулиране на идеята за проекта. Заедно сме изработвали драматургичните конструкции и после Иван написа текста, защото диалектът в него е от Харманли, където се случва износът на бременните жени. Диалектът е езикът на детството на Иван, така че той бе вътре в него. Това, от което тръгнахме, бе един натрупан дискомфорт, едно неудовлетворение не от резултатите на предишните програми, а от нещо друго. Последната програма "Стринберг" шеста година е жива, пътува много. Тя бе интересно анализирана. Обаче бяхме неудовлетворени от предмета, в който "Сфумато" креативно се заглеждаше. Говоря за основните програми през годините, в които се препрочита класиката и се припознаваше класическия човек. Случва се аномалия с човека с неговото безрадостно битие, затова решихме да започнем програма, в която да се фокусираме върху човека извън картината. Той е цифра, електорат, масов човек, всичко друго, но не и герой. Струва ми се, че там можем да открием същински сигнал за това в каква точка се намира нашата цивилизация и нашият критически патос да намери своите опорни точки. Този човек - продукт на действителността, той е своеобразен Франкенщайн от неща, които се изключват и не образуват никаква цялост, беше повод за „МЕДЕЯ, МАЙКА МИ”. Като архетип, като импулс, изначално това си е един пълноценен човек в пласта на сънищата, който се удивлява на другото, на непознато, но по-късно с този пълноценен пласт се случва нещо. Човек не се ражда зъл, не се ражда в невъзможност да има хоризонт, но нещо става. От една страна този човек е изправен пред дефицита на собствения си ресурс, но от друга - е поставен под пресите на т.нар. „цивилизационни механизми”. Занимаваше ни силата на активния ум, на интелекта, който е всевиждащ, но сякаш нищо не може да промени. Безсилието на ума в третото хилядолетие е много симптоматичен признак, знак за упадъка на цивилизацията. Така се роди този пласт с Теодор и Божидар, в който Теодор е като двойник на Достоевски. Да, той е ерудиран и остър ум, изрича всичко, но е безсилен пред аномалиите на деня. Ние сме безсилни, макар и виждащи, и цивилизациите не ни служат за нищо.
Човекът извън картината в спектакъла е една малка циганска общност, но техният хал е познат на много българи. Те правят бизнес: да забременяват децата си. После новородените се продават, за да се изгледат другите деца. Чудовищна практика за третото хилядолетие! Ние гледаме на този човек с голямо любопитство - не го съдим, но и не го защитаваме. Тези жени не са лошите майки, коя е мащехата наистина?
- Държавата!!! Ние сме нейни деца.
Ние сме деца на Медея и Медея симптоматично обхваща онова, което Дюренмат назовава като "системата". Тези общности трудно се вписват в системата и тя ги изплюва. Продуктът преповтаря генетичната грешка на това, което го е породило. Продуктът не се съпротивлява. Системата ги изплюва, а те правят всичко възможно да попаднат в нея чрез потресаващи, агресивни средства - кражби, шмекерии с банкомати, симулации и пр. Те не припознават системата като модел на собствено съществувание, но гледат да се закачат за нея. Тук някъде кръгът се затваря. Този тип човек е хибрид между архетип и стереотип, диктати на деня, инерции, в които влиза. Той е с безкритично съзнание, той не е характер. И тук науката за театър и театърът трябва, според нас, да започнат отначало, защото вече не може да се гледа на човека като на природа със светъл опознаваем пласт, наречен „съзнание” и тъмна страна -несъзнавано. В този тип човек несъзнаваното излезе на повърхността и днес то се припознава като освободеното „аз” на човека. Съзнанието потъна и вече не върши работа. Ние трябва да обозначим накъсаните точки да ги подредим, да ги назовем като накъсаното пространство на човека и да потърсим съответна художественост. Какъвто и да е предметът на театъра, той е изкуство. Синдромът на тревожното чрез изкуството намира своите радикални изкази. Театър, който говори за тревожното чрез артистичното и уникалното, като си търси дълго изказа, според нас е по-близък до идеята за катарзиса като предназначение на изкуството. Ние търсим надреалност, която да потриса, а не просто да забавлява.
- Как работихте върху монолозите на актьорите?
Тук не вървим през психологическите механизми, въпреки че става дума за шест документални монолога, които са опори на цялата конструкция. Нашите актьори вървят през фактите на случая в един по-едър план и сме се опитали те да освободят онова, което ги скандализира в историите. Работили сме на пластове и театралните кодове са различни. Тази работа като акция е най-отворена и най-Брехтова. Вървели сме с презумпцията да хванем характерологията на малките общности, тяхното живеене, говорене. При циганите има едно колективно говорене, живеене, при нас проблемът е проблем на разпада. Оттам свързахме и зонговете, за които композиторът Асен Аврамов изключително се постара. Песните са сагата, епосът на този ДУНДАКИ свят. Продължаваме да работим върху потока на този спектакъл. През декември имахме една особена среща с публиката и от обратната връзка с нея разбрахме, че сме сложили повече бариери на възприятия. Премахнахме ги. Направихме по-преки монтажните връзки, освободихме енергията на актьорите. Във Варна публиката възприе всички пластове и те се събират в ръцете на зрителя. В първия сън сме верни на поетиката на „Сфумато”, работихме върху презумпцията, че всяко дете е свято, пълноценно. Бяхме с доверие към родения човек. Сънищата скачат, колкото повече децата престават да бъдат деца и захитряват заради оцеляването...те толкова повече се превръщат в продукт и загубват уникалното в себе си.
- Казахте, че винаги сте се интересували от театър с висока температура. Висока ли е температурата на българския театър, според Вас, през последните 4 години?
Мога да направя неласкаво обобщение, но някак си ми се иска да се занимавам не с обобщенията, а с изключенията. Хиляди са основанията да отпуснеш ръце и да си кажеш: ето театърът се превърна в стока за препитание, в индустрия за забавление. Занимават ме изключенията, защото независимо от правилата, изключенията съществуват и това е по-надеждно - да се заглеждаш в тях. Има открития, има духовно хазартни представления, в които актьори и режисьори са осветени от предмета на своето любопитство. Усещам готовността на артиста да води битка за мястото на театъра с висока температура в общия живот.
- Липсват ли Ви обсъжданията на спектаклите, както бе преди години на МТФ "Варненско лято", липсва ли Ви единението - актьори, публика заедно в пространства извън салона по време на театралния фестивал във Варна?
Неформално - да. В София правим обратна връзка след всеки спектакъл "Медея, майка ми", дори имаме идея да издадем книжка, която да се състои от писма на зрители, с техните монолози, които спектакълът е предизвикал. По този начин зрителят е участник в процеса. Спектакълът е предназначен да извади зрителя от спокойствието и от мисълта, че няма нищо общо с проблемите на представлението. Писмата, които получаваме по мейл, са полезни за нас. Трябва да се получи персонална ангажираност-зрителят да се ангажира. На мен ми липсва пространство, в което по време на фестивала артистите да се събират, да текат диалози. Не зная дали това е въпрос на формално включване в програмата на фестивала, но трябва да му се даде място. За екипите е важна подобна среща. Сега виждам актьори, които тичат с багаж за влак след спектакъл, т.е. оставаме затворена система. Хубаво е участници и зрители да се събират някъде заедно. При нас стереотипите на поведение са проблематични. Ето, юни е, а хората сякаш ги няма, сякаш градът е притиснат, затиснат. Но тази необходимост за единение отсъства, липсва подобен социален гестус.
Интервю на Елица Матеева
