Паметникът на генерал Андраник във Варна (ІІ част)
През есента на 1912 г. четири балкански държави започнали война с Турция. Тогава щабът на Македоно-одринското опълчение поканил Андраник да се присъедини към България. Андраник дал съгласие, развял арменското национално знаме пред своята рота от 231 души и потеглил на северозапад. Пристигнал в София на 3 октомври 1912 г., където в щаба на опълчението му връчили заповед № 2/3.10.1912 за присъединяването на ротата към 12-а Лозенградска дружина от Трета бригада на Македоно-одринското опълчение под прякото командване на подполковник Протогеров.
Два дена след това избухнала Балканската война.
С похода от София през Самоков и Костенец до Пловдив, а от там през Сеймен-Търново до Хасково започнала и първата част от героичната епопея на армията на Андраник. По пътя към ротата се присъединили още 42-ма доброволци и общо 273-мата патриоти застанали пред стените на Одрин. Само десет дена след началото на войната българските полкове разбили едномилионната турска армия при Люлебургаз, после при Бунархисар, накрая паднал Лозенград. На 20 октомври 1912 г. Втора армия на генерал Иванов, в чийто състав влизало Македоно-одринското опълчение и бойците на Андраник, стегнали обръча около Одрин. Тогава в авангарда на обсадата минало опълчението с бойците на Андраник и пред възхитения поглед на цяла Европа те именно принудили 10 000-ния корпус на Явер паша, начело с него самия, да вдигне бяло знаме и да се предаде. След това, както се знае, европейската дипломация надиплила героизма и победите на Опълчението в своите папки, за да ги омаловажава в предстоящите преговори, а ротата на Андраник продължила заедно с опълчението по посока към Солун и оттам – към Родосто. Архивите още пазят спомена за битките на Андраник по този път. На 4 ноември 1912 г. сутринта край Мъстанли (днешния Момчилград) започнала жестока битка с противник, многократно надвишаващ по брой опълчението. Битката продължила на 6 ноември край Узун Хамидлар, на 7 ноември – при Балкан тереси и приключила с пълен разгром на врага на 15 ноември 1912 г. при с. Мерхамлъ. Военните сводки преброяват 130 980 патрона, изстреляни от арменците през тези няколко дена, хвърлени 128 гранати и избухнали 40 снаряда.
В края на декември, през Гюмюрджина, Димотика и Малгара, опълченците на Андраник стигнали Родосто, където на 6 януари 1913 г. най-тържествено в черквата на града подполковник Протогеров закачил железния кръст за храброст на много от арменските бойци. На командира на опълченците Андраник Озанян подполковник Протогеров връчил златен кръст за храброст и го произвел в офицерски чин – запасен подпоручик от Българската армия. Следващите две седмици ротата изпълнявала охранителни задачи по брега на Мраморно море, а след възобновяването на войната се включила в боевете при Мереф и Шаркьой. За арменското опълчение войната свършила на 30 май 1913 г. В средата на юни подпоручик Озанян се прибрал в къщата си на Галата.
През май 1915 г. Андраник събрал отново своя батальон
и се завърнал в прегръдките на Кавказките планини, за да се присъедини към борбата на руснаците срещу османците в Кавказ. Когато се прибрал в Тифлис, руснаците връчили на отряда на Андраник 20 кръста и 20 медала за храброст, него самия наградили с най-високата руска награда за храброст почетното “Златно оръжие”, произвели го в чин майор и го назначили за командир на Първа арменска доброволческа дружина към Руската армия. Освен това за неговата лична храброст в периода на цялата кавказка кампания, руското командване го наградило и с Георгиевски медал ІV степен, Георгиевски кръст ІІІ и ІV степен, с орден Св. Станислав ІІ сепен с мечове и Св. Владимир ІV степен. Убедени във военния и организаторския гений на Андраник, руснаците му възложили отбраната на Баку, по време на която арменските отряди така успешно се сражавали с турската армия, че успели да забавят нахлуването й в петролните полета на Баку. За този исторически факт по-късно фон Лундендорф ще напише в своите мемоари: “Ако турците бяха окупирали Баку 6 месеца по-рано, съдбата на Първата световна война би била коренно различна.”
По това време авторитетът на подпоручик Андраник Озанян достигнал космически височини и през септември 1915 г. Арменското национално бюро в Тифлис се обърнало към царския наместник за Кавказ – великия княз Н. Николаевич с молба да признае Андраник за главен пълководец на всички арменски доброволчески дружини. По разпореждане на княз Н. Николаевич на Андраник Озанян бил връчен медал за храброст и присвоено званието генерал-майор от руската армия.
Малко след това Руската империя се срутила.
На 28 май 1918 г. била обявена първата Арменска република, а генерал Андраник се оказал очи в очи с могъщата турска армия, подпомагана от германците, и без помощта на руснаците. Новите трудности не разколебали войниците на Андраник и те се втурнали устремно в битка след битка за освобождението на Западна Армения. Като бисерен наниз се подредили техните 114 битки, от които, нито една загубена. Те представляват победният венец на бойния път на генерал Андраник. В края на този път бавно, но сигурно се разгарял огънят на Съветската революция, усилвала се и тревогата на храбрия генерал за неговите сънародници и затова на 14 юли 1918 г. той изпратил на председателя на Съвета на народните комисари в Баку Степан Шахумян следната телеграма: “Нахичевански окръг, дето понастоящем се намирам с дружината си, провъзгласих за неразделна част от Руската република. От днес съм на разположение на Руската република”. След това в гр. Ечмиадзин генерал Андраник връчил символично оръжията си на католикоса на Армения и разпуснал своята рота. На католикоса оставил и всички пари, които имал – 40 000 златни рубли, с половината от които поръчал да се грижат за бежанците и за неговите бивши войници, а 15 000 да отделят за направа на паметник на доброволците, загинали за свободата на Армения.
НИКОЛАЙ САВОВ
Откъс от книгата "Паметниците на Варна"
Текстът се публикува във връзка с Годината на арменската култура в България
(Очаквайте продължението утре)
