Размисли и страсти, породени от „Страсти под брястовете”
Ще започна с откровено плагиатство, като перифразирам най-кратката критическа рецензия на американски театровед по повод спектакъл на Бродуей, според нуждите на нашия текст: „Гледахме „Страсти под брястовете”. Защо?”
Става дума за първата през 2011 година премиера на Драматичен театър „Стоян Бъчваров”, вече част от Театрално-музикален продуцентски център – Варна. Пиесата е от Нобеловия лауреат (както всички изтъкнаха многократно) Юджийн О`Нийл, чиито текстове бяха неизменна част от драматургията на родните театри преди 15 – 20 години. Мелодрама, поставена от Димитър Стоянов, който държи на психологическия театър, в който пък всичко минава през актьорите.
Сюжетът се разиграва в една американска ферма, която всички обитатели искат за себе си, ръководени в мислите и действията си единствено от чувството за собственост. И всички са самотни. Двама от братята бягат в Калифорния, за да търсят злато; бащата бяга от самотата си при кравите в обора, „защото при тях е топло”; третият брат намира убежище в любовта към бащината си жена... Жертва на страстите на героите става едно невинно бебе, което бива удушено от собствената си майка. Тогава участниците в мелодрамата преживяват катарзис, взират се в небето и шепнат: „Колко е красиво!”.
Текстът си е написан по всички драматургични закони и не е лош, от актьорите (Михаил Мутафов, Стоян Радев, Веселина Михалкова, Пламен Димитров, Васил Читанов и др.) пот се лее, а аз отново се питам: „Защо?” Ако искаме да напомним на публиката кои са моралните ценности и че любовта е по-истинска от желанието да притежваш, което е обсебило всяко консуматорско общество, защо не използваме прекрасните текстове на Йовков и Елин Пелин? И без друго, гледайки каубойската действителност, асоциираш с българското село от времето на гореспоменатите родни класици. Само че, поне според мен, майсторството в конфликта и в изграждането на образите е в полза на българската литература.
Спектакълът изглежда демоде. Най-вече, заради режисьорските решения. Леко притеснителен ми се стори фактът, че Д. Стоянов е поставял същата пиеса в театър „Сълза и смях” преди 30 години. Сигурна съм, че тогава е изглеждало модерно, но днес?
Да се определяш като мохикан на психологическия театър е любопитна мисъл, но режисьорът вероятно пропуска като през сито фактологията, че все още такъв тип театър се прави и то доста по-адекватно в настоящия момент от много наши режисьори. В същината си психологическият театър може да се прави и по системата на Станиславски, и по Михаил Чехов, че дори и по по-странни начини за консервативната режисура като например системите на: Питър Брук, Йоженио Барба, Гротовски...Въпрос на режисьорска иновативност, чувствителност и на възможности. Когато режисьорът заявава пред медии подобно твърдение, трябва да има категорични причини за последното. Подобни обстоятелства в самия спектакъл липсват, защото психологическото му изследване и мизансцениране на душевните страсти се загубва в езика на бутафорията, повърхностното и липсата на въображение. Въображението се замества с актьорски опит, отдаденост на каузата да се направи на всяка цена спектакъл, но именно с цената на естетическия компромис.
Ще ми се да оправдая избора на този проект с липсата на пари, с несигурната обстановка след протестите в театъра и налагането на новата структура; ще ми се да го нарека „разумен компромис” и бих го приветствала, ако събере достатъчно публика, за да си изплати вложените средства – но и в това се съмнявам. Една част от варненските любители на Мелпомена вече има изграден висок театрален вкус, а другата част иска просто комедии...
Според мен изначално кодът е объркан - с предлагането на конкретната драматургия и съответния режисьор. И в този случай обяснението, че трябва да се интерпретират заглавия, съобразени с бюджета на театъра е незадоволително, дори несериозно, защото вместо този проект можеха да се менажират много по-стойностни предложения и също така да се осъществят с изразходването на по-малко средства. Затова в този случай фигурата на драматургическия консултант, който познава релацията „публика - режисьори - добри драматургически текстове” все по-отчетливо излиза на преден план, ако варненският театър наистина се стреми към качествени, вълнуващи и стилни представления.
„Работихме спокойно”, „чувствахме се ценени”, „направихме, каквото можахме” – такива бяха най-вече репликите на актьорите по време на пресконференцията след генералната репетиция. Тихо, спокойно, без фойерверки, без особени открития, без крачки напред...
Страхувам се за духа на варненския театър, ще оцелее ли сред реформите, протестите, мизерията навръх 90-та си годишнина?!
Светлана Вълкова, Елица Матеева
