ОТВЪД ХОРИЗОНТА
Изложба на Цветан Лазаров в „Галерията на Ева” /20.09. – 05.10.2012/
„Само че нямаше край изменчивият свят,
хоризонтът изстрелваше пътя още нататък.”
Цанко Лалев
„Александър в Индия”
Нима е възможно хоризонтът да е плосък и да е съвсем под носа ти? Да се крепи върху гърба на статив и да плава в световния Океан с гребла от четири четки?...
Сигурно думата „хоризонт” е сред стоте най-споменавани в световната поезия. Тънката линия, която отделя тайнството на небето от тайнството на земята, посоката, към която са устремени погледите на откриватели и завоеватели, на хора - търкалящи камъни или празноглави и безволеви мечтатели... И както сред всички тях няма двама еднакви и равни, така и всеки хоризонт е различен – като дистанция, като емоция, като порив...
Новата изложба на Цветан Лазаров е следващата му стъпка в похода към недосегаемия идеал на хоризонта, зад който чака Абсолютното. Зад който чакат славата или позора, триумфът или жертвата... Защото никой не знае какво има там. И слава Богу, защото иначе нямаше да има ветроходи, самолети и космически кораби...
В картините на Цветан откриваме много от постоянните знаци на неговото творчество, все по-майсторски предавани с годините на узряване и шлифоване на един безспорен талант, с мащаби далеч отвъд домашните граници и разбирания, с всяка година все по-космополитен и универсален като символика и изразност. Тук са женското тяло (Ева, Саломе, Тя), тук са увисналите в слънчеви паяжини листа и перлите, едновременно поглъщащи и излъчващи сияния... Тук са столът, дървото, котката – разбира се, нови и различни от онова, което вече сме виждали, защото нали никога не можеш да нагазиш отново в същата река...
Посягайки с четката към платното, художникът посяга към далечината на хоризонта. А в същото време погледът му е насочен навътре, към хоризонтите на неговата душа. И може би това е имал предвид древният мъдрец Платон, когато говори за „отражение на отражението” – нима можеш да откриеш и да изобразиш мащаба на необята, ако не го носиш в себе си? Така творбата се превръща в своеобразен хоризонт на своя автор, хоризонт до който достигаме и ние, зрителите-почитатели на изкуството, ние, които заедно с автора се опитваме да погледнем и по-далеч и по-надълбоко в един и същи миг.
Характерна за творческите търсения на Лазаров е многозначността, с която той натоварва отделните елементи. Ябълката е едновременно и плод на отиващото си лято, и планета, обкръжена от златните спътници на осите, ключ и праг на греха, женска гръд и символ на мирозданието... Разбира се, всеки е в правото си да открие и нови смисли, защото нали хоризонтите и погледите, устремени към тях, не са еднакви... Еднакво е само желанието ни да надникнем отвъд. Когато при нас е тъмно, а зад хоризонта струи алено зарево, какво е това – дали умиращия ден, който си отива или утрото, което се ражда в светла кръв?...
Физически темата за хоризонта най-добре личи в сегментирането на няколко от картините „Светлината и нейната сянка” и „Озарение” .Тук, за първи път в своето творчество, Цветан Лазаров прибягва да формалното разделяне на художественото пространство на няколко участъка, организирани в обща цялост. Всяка от тях има своята самостойност, но прекрачвайки прага-хоризонт на отделния фрагмент ние откриваме хоризонта на следващата, за да стигнем след това и до общата симфония на цялото...
Откриваме и още едно, вече смислово и дълбочинно представяне на темата за хоризонта, което е най-ясно и емблематично в диптиха „Присъствие”/ „Отсъствие”: дори само двете картини са достойни за отделна студия, защото творческото откритие на Лазаров в тях достига най-голямата си дълбочина. На пръв поглед „Присъствие” е развитие на традиционната за автора тема „жената” и едва ли бихме й отделили толкова внимание, ако не беше втората творба – „Отсъствие”. Тя сякаш е близнак на първата, но тук жената е излязла току-що, оставяйки само синия ръбец на изкусителната си сянка в застиналия кристал на въздуха... Тя вече е „там”, отвъд хоризонта, можем само да гадаем коя е и каква е, да напрегнем фантазията си, да повикаме на помощ знанията от вчера и надеждите от утре... Изведнъж прозираме, че онова, което присъства тук, отсъства отнякъде другаде и обратното, че отвъд хоризонта вероятно съществуват същите картини, но огледални и с разменени имена.
А какъв е „този” свят? На пръв поглед той е построен от камък, но зидарията му се крепи върху черупката на охлюв, тя балансира върху крехката сфера на череша, стъпила върху сламката на безкрая... Да, няма такъв свят, ще кажете, но това е само преди да прекрачите прага на тази експозиция. А си струва да го прекрачите – дори само за да се вгледате в някоя летяща перла и когато крясъците в душата ви замрат за секунда, да чуете агонията на мидата, която ражда съвършенството и стихията на морето, катедрално-притихнала над тайнството на новия изгрев.
Тръгнете с компасите на Цветан Лазаров към нови хоризонти, опитайте се да погледнете отвъд тях, нищо че този опит е предварително обречен. Нали всеки от нас е като Сизиф, понесъл бремето на своя собствен хоризонт...
Но и всеки от нас е Икар, втурнал се да разсече оковите на погледа...
Хоризонтът съществува само ако някой гледа нататък. Не си затваряй очите!!!
Румен Йонков
