„БАЛАДА ЗА НАРАЯМА” – бяло хайку за старостта
С „Балада за Нараяма” на 31 октомври в 19.00ч. в зала „Европа” на ФКЦ-Варна официално се откриват Дните на японската култура в България
Ако Акира Куросава е японският кино-магьосник, носител на два „Оскар-а” и „Златен лъв”, който гради филмовите си сценарии, вдъхновен от Шекспир, Достоевски, Хамет, то носителят на две „Златни палми” от Кан, изтънченият представител на класическата японска киношкола и наблюдател на еротичното и мистериозното в живота, определено е Сьохей Имамура.
Роденият през 1926 г. в Токио режисьор участва в края на своя жизнен път (31 май 2006) в лентата „11 септември”(2002) - неговият последен фрагмент в този и филм е може би най-яркото съчетание на ритуал, мит и авторско тълкувание на идеята за терора.
В средата на 60-те филъмт на Имамура „Порнографите” въздейства на японската публика като внезапна поява на летяща чиния - разтърсвящо, стряскащо, но и отрезвяващо. През 1992 г. филмът „Змиорката” носи на Имамура поредна награда от чудния свят на Кроазет. Но първото европейско признание и отличие идва с „Балада за Нараяма” („Златна Палма” - Кан 1983).
„Балада за Нараяма” е авторски коментар върху прозата на Шикиро Фуказава.
В микрокосмоса на едно селце животът е сгушен в кибритена кутийка. Съществуването е съвкупност от сезони, обработка на оризови полета, раждане на деца и настъпване на старостта, а след старостта, за да си в мир с небето и земята, трябва да достигнеш Нараяма.
В този свят жената е материална ценност. Семейства с женско присъствие са щастливи - появата на мъжка рожба е вид драма. Тук матриархатът е на почит, мъжете приличат на изгубени в превода същества -липсва им рационалност.
В едно семейство, в което най-големият син е вдовец, възрастната жена – майката (бабата за малките) навършва 70, тя е възпявана приживе от един от наследниците й като Дяволица, защото има здрави зъби и все още е жива. Тези мисли биха прозвучали като нон сенс за нашия съвременник, но за Япония в 16 - 17 в. присъствието на жена, надживяла своите близки, е проява на божествена благодат.
За хората от това забравено от божествата място смисълът на живота е в природните закони, в отглеждането на храна, в оцеляването, в задоволяване на сексуалните потребности. „В балада за Нараяма” жизненият цикъл е представен по възможно най-първичния начин, но въпреки маргиналното, Имамура е изградил топли, забавни персонажи.
Майката осъзнава, че трябва да напусне земния свят - дошло е времето за раздяла с близките, защото не иска да е в тежест на синовете си. Успява да намери съпруга от друго селце за вдовеца. Настоява както е по обичай да си тръгне от селото и да посрещне смъртта в Нараяма.Дори за да докаже, че умира, нарочно счупва здравите си зъби (болните зъби са лош знак). Нараяма е като остров на смъртта, заобиколен от призрачните скелети на всички умрели старци. Обичаят е: синът да занесе родителя до Нараяма.
Синът не иска да се сбогува така лесно с майка си, майката пък не иска да бъде погребана в селото..., но на финала на тази поетична 120-минутна киноистория Нараяма се превръща във втори дом за старицата. В медитация тя посреща първия сняг-снегът като пеперуда пада леко и светът заспива в тихо и самотно блаженство.
„Балада за Нараяма” е песен, ту тъжна, ту смешна, но с поетичен финал: бяло.
А бялото се превръща в жив цвят, когато го запълниш с думи, чувства, погледи, дъжд, слънце и безкрайни оризови полета.
„ВТОРИ ДУБЪЛ”- РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2011 на Елица Матеева
(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)
