„Денят на полата” не е „ На учителя с любов”
Киното обича да разказва истори за училището като възпитателна институция. Сидни Поатие, Мишел Пфайфър, Мерил Стрийп са пример за съзвездие от актьори, които пресъздават образа на учителя, трудното му битие, в което Той и те (учениците) се опитват да влязат в единение, за да има образователна система. Тази година още една актриса се разписа с награда за роля като учителка - Изабела Ясмин Аджани направи блестящо триумфално завръщане с филма „Денят на полата”. За превъплъщението си тя получи петия си „Сезар”. Филмът бе в официалната селекция на „Берлинале”, но без Изабел, защото докато гонеше самолета за немската столица, актрисата си счупи ръката.
Днес 55-годишната Аджани определя живота си като сложно приключение, което тепърва предстои. За нея френският режисьор Трюфо казва следното: „ Тя играе така, сякаш животът й зависи от това”. Аджани минава през школите на Люк Бесон, Вернер Херцог, Полански, Джеймс Айвъри и др., а последната лента на Жан-Пол Лиленфилд „ Денят на полата” е доказателство, че добрите актьори могат да бъдат различни, независимо от възрастта.
Заглавието на филма-коопродукция на Франция и Белгия - е подвеждащо. Това не е комедия, не е и мелодрама. Заглавието е условие, поставено на министъра на образованието от учителка, взела за заложници...своите ученици. Ултиматумът заслужава адмирация, ако опишем поведението на обучаваните в държавно френско училище „ангелчета”. Те си играят с пистолет в класната стая, пребиват се по между си, заради расови предпочитания, назовават учителката си „кучка” или „курва”. И въобще не искат да слушат в часовете по литература кой всъщност е Жан Баптист Поклен... Пистолетът пада случайно и чашата на търпението прелива. Учителката заключва „ангелчетата” и ги научава да слушат, че и дори да наизустят името на Молиер, същият онзи ЖАН...
Френското образование се слави с проблеми - това не е новина. Във Франция съществува расизъм, който, уви, и в България се прокрадва, когато говорим за хора от ромски произход или разлшчна сексуална ориентация. Разбира се, българският расизъм в сравнение с чуждоземния, е като невръстно охлювче, но трябва ли да се случва диагнозата на „Денят на полата”, за да разберем, че обществото боледува? Трябва ли деца да се изпотрепват и учители да спасяват идеалите си чрез крайни жестове? Трябва ли политиците, като филмовия образ на министърката на образованието, да мислят единствено за медийния си рейтинг и просперитет? Въпроси, захвърлени срещу течението на манталитета ни - ние сме консумативно настроен социум. Защо в определени общности носенето на къса пола се третира като грях, а в други - лицето на жената трябва да е пакетирано във фередже? Задушават ни предразсъдъците, задушава ни идеята за благополучие. Колкото повече се потим в гонене на благополучието, толкова по-лениви ставаме в мисленето и на финала, вместо човешкото, в нас проговаря револверът, агресията, смъртта.
„ Денят на полата” е силен, динамичен филм, с неочаквани развръзки, великолепна игра и голямо количество невинно пролята кръв. „Денят на полата” е филм за невъзможността да възпитаме чувствата и телата си в хармония, защото чувствата са в командировка, а хармонията отдавна е излязла в пенсия. Остават... телата.
„ВТОРИ ДУБЪЛ”-РУБРИКА ЗА АРТ КИНО/2010 на Елица Матеева
(п.п. АКО „ПЪРВИЯТ ДУБЪЛ” СА КИНОЗАГЛАВИЯ, ПОДХОДЯЩИ ЗА ПОП-КОРН, ТО „ВТОРИЯТ ДУБЪЛ” НЕ ТИ ПОЗВОЛЯВА ДА ШУМИШ С ПУКАНКИ В САЛОНА)
