why42 представя: ЧЕРНО ФЛАМИНГО – ЛИТЕРАТУРА ЗА КИНО, ТЕАТЪР И РЕПЕТИЦИИ
„NUTELLA TOWN” от Петра Мария Кракснер - екологично чиста драматургия за аналитици
Само на младостта е присъщо критично и бунтарско отношение към социалното битуване на обществото. Младостта не страда от умора, не страда от пороците на зрелостта. Младите драматурзи, особено в държави, в които съществува културна стратегия за развитие на националната драматургия, може би се чувстват по-комфортно от българските си братя по перо.
Повод за тези размисли е сборникът от пиеси „NUTELLA TOWN” на австрийската писателка Петра Мария Кракснер (издаден от Black Flamingo Publishing, превод Владко Мурдаров).
Трите пиеси: „NUTELLA TOWN”, „Съдебна разпоредба за облагородяване на настоящето” и „Дигитална работа на конвейр” са трудно четиво за преодоляване. Сценичната им адаптация предлага множество версии, защото в тях липсва класическата формула за конфликт. Сами по себе си те конфликтуват със съвремието ни като демонстрират общество, лишено от романтика, идеали и чувства.
Драматургичната словесност е вид МАНИФЕСТ. В едноименната пиеса старото поколение и новото поколение не могат да се пресекат или застъпят. Заглавието подсказва, че живеенето на персонажите е като твърд шоколад, който се размазва върху повърхности, подходящи единствено за консумация. Обществото живее според законите на новинарска телевизионна емисия, която излъчва събития, свързани с кризи, природни катастрофи и бедствия. Амбициозна кметица, нейният асистент Конрад, дядо му Грау, Ипсилон - медийна звезда и други простосмъртни персонажи трябва да направят избор между нормалността и парите.
Логиката на обществото избира удобството пред съвестта. Един от монолозите на Ипсилон е красноречив лозунг за душевните тегоби на 21 век: „На мен ми е напълно безразлично дали някой гладува в Африка или е застрелян в гетото на Южна Америка. Аз не съм там, не живея там. Аз съм добре. Не трябва въз основа на своята уж гузна съвест да се държа така, сякаш изпитвам съжаление към някой нещастен човек на този свят! На когото му стиска, да върви там и да помага. Замини за Рио и се грижи за младежите в предградията, замини за Африка и изкопай кладенец.”
Ипсилон ще се радва на своите изкуствени електронни звуци, ще има своите пет минути слава с измисления си хит, Конрад ще намаже устните на сладката Уши с нутела и всеки ще се сдобие с поредния аксесоар за спокойно битуване.
Във втората пиеса фантастично и реално ни насочат към свят, доближаващ се до „1984” на Оруел или пък филма „Бразилия” на Тери Гилиъм. Офелия и Габриел са в хотелска стая, очаква се да правят любов, но тя не се случва, защото никой от тях не обича. Офелия и Габриел са поръчкови един за друг,те са същества на повикване за петминутно удоволствие и не могат да се познаят, да дефинират своето истинско АЗ. Паралелно с тяхната история се редуват монолозите на пишещия О.Мах до редакция, откликващ на статиите, поместени в медийното й пространство.
Така постепенно се озоваваме в свят, в който всеки персонаж е потенциален СПАМ. И животът се превръща в поредица от спам делници и спам празници. „Многоуважаема редакция! С голям интерес прочетох Вашата статия „Нелогично е да ядем месо”. Последната седмица поради хормонално объркване изядох една наденица на щанда за наденички. В бъдеще се отказвам от този най-скъп и безполезно хранителен продукт и отсега нататък ще се храня само вегетариански. С най-искрени поздрави О.Мах” . Голямата мечта на Офелия и Габриел е да бъдат себе си, но тя е непостижима като последния апел на пиесата: „Който няма собствено жилище, повече няма да може да си го позволи!”, защото на самотници жилища май не са им потребни, не им е потребно подобно битие - самотата е като вятър, разпиляващ листата.
Най-любопитната за мен пиеса е „Дигитална работа на конвейр”, може би защото режисьорски е като задача с множество неизвестни - макар и част от действащите лица да имат собствени имена, качеството им на работници ги обезличава. Така че една от множеството реализации е няколко актьора да бъдат едновременно всеки персонаж. Тази пиеса е шоково диагнозиране на релацията труд-общество. Отношенията между всеки участник по прилагане на правото на труд са виртуални, всеки работник комуникира през интернет системата с колегите си. Тук няма хора, тук живеят изкуствени образи.
Пиесите на Петра Мария Кракснер не работят с характери, характерите предполагат отличителност и душевна специфика. Обитателите в пиесите й са обезличени, съвкупност-тълпа, виртуална система. Авторката е убедена,че Земята се нуждае от грижа, от пречистване, ето защо драматургията на Петра Мария Кракснер може да се определи и като екологична, заради ясната и отговорна позиция на младата авторка.
Австрийската писателка Петра Мария Кракснер е родена през 1982 г. в Цамс, Тирол. Изучава американистика, театрознание, кинознание и медии във Виена. По време на следването си в Немския институт в Лайпциг (дипломира се през 2008 г.),пише радиопиеси, текстове за песни. Публикува поезия в списания и антологии. Автор е на 7 пиеси, носител на различни стипендии като отличие за развитието й и като автор на драматургични текстове.
Елица Матеева
